Българският бизнес от години проглушава ефира с един и същи дежурен плач: липсват кадри с квалификация. Инженери, технически специалисти, майстори и знаещи хора.
Държавният и корпоративен отговор обаче удари нов връх в икономическия абсурд.
За първите шест месеца Агенцията по заетостта е одобрила достъпа до пазара на труда на близо 35 000 чуждестранни работници от трети страни (след над 49 000 за цялата предходна година).
Голямото спасение на икономиката? Не иновации, не високи технологии, а масов внос на нискоквалифициран труд за по 90 дни, с който просто да се бетонира ниското заплащане.
Фарсът на „сезонното спасение“
Труд за 90 дни:
Над 13 000 от издадените разрешителни са за краткосрочна сезонна заетост до 3 месеца. Вместо структурни решения, бизнесът залага на работници на ротационен принцип, които тепърва учат базови навици на работното място.
20% директно в кухните:
Всеки пети от вносния контингент се оказва в кухните на ресторанти и морски комплекси. Миене на чинии, белене на зеленчуци и базова заготовка. Докато се говори за „премиум туризъм“, секторът се крепи на персонал от Непал, Киргизстан и Индия, работещ на абсолютния санитарен минимум.
Порочният кръг:
Внасяш чужденци, които не знаят езика, комуникира се на жестове, след два месеца те си тръгват, а наесен работодателските организации отново сядат в студиата да обясняват как „българите не искат да работят“.
Защо моделът удря на камък?
Вместо автоматизация, инвестиции в техника и нормални възнаграждения, с които да се задържат подготвените местни кадри (които масово заминават на същите позиции в Германия, Гърция или Великобритания), родният бизнес избра най-лесния трик: субсидиране на ниската производителност с вносна евтина ръка.
Резултатът е ясен: дефицитът на истински можещи специалисти остава непокътнат, качеството на услугата копае дъното, а илюзията за „внос на кадри“ си остава просто евтин палиатив за оцеляване от сезон до сезон.