Официално ни се сервира поредният „европейски напредък“: нов механизъм за определяне на минималната работна заплата (МРЗ) в „коридор“ между долна и горна граница. Долната била текущата заплата, а горната щяла да се смята по „специална формула“ от четири показателя.

Звучи експертно, европейско и балансирано. В действителност това е класическа бюрократична димна завеса, зад която се крие едно: пълен отказ от автоматичен ръст на доходите и връщане на политическия произвол.

Ето защо тази наредба е рецепта за задълбочаване на бедността, а не реформа:

1. „Коридор“ за натиск, а не за сигурност

Досега чл. 244 от Кодекса на труда беше прост и безкомпромисен: 50% от средната брутна заплата. Формула, която не питаше нито финансовия министър, нито синдикатите, нито работодателите. Има статистика, има цифра.

С въвеждането на „диапазон“ решението се връща точно там, където винаги е било най-порочно – в ръцете на Министерския съвет.

Когато държавата закъса с бюджетния дефицит, управляващите просто ще натиснат копчето на долната граница. Когато дойдат предсрочни избори, ще обещават горната. Това не е пазарен механизъм, а институционализиран пазарлък на гърба на най-ниско платените.

2. Долната граница гарантира реално обедняване

Чиновниците се бият в гърдите: „МРЗ никога няма да пада, долната граница е миналогодишната сума!“
Но в реалната икономика нулев номинален ръст при инфлация от 4%, 6% или 8% означава директно рязане на хляба на хората.

Гаранцията, че цифрата няма да падне на хартия, е подигравка, когато цените в магазина продължават да растат. Липсва каквато и да е базова защита срещу загуба на покупателна способност.

3. Горната граница е предварително саботирана

Формулата за тавана смесва средна заплата, медианна заплата, малка потребителска кошница и брутна добавена стойност (производителност). Звучи сложно, но ефектът е елементарен: производителността на труда у нас традиционно изостава или се отчита с огромно закъснение, което механично смъква допустимия таван.

Новият таван се оказва чувствително по-нисък от чистите 50% от средната заплата, които хората щяха да получат по стария ред.

4. Статистическа мъгла

Откъде НСИ ще извади навременни, безспорни и актуални данни за медианна заплата и добавена стойност за целите на октомврийските сметки?

В България сериозните структурни изследвания на заплатите излизат с месеци, понякога с година закъснение. Формулата стъпва на прогнозни и предварителни допускания, което превръща всяка изчислена горна граница в обект на безкрайни съдебни и политически спорове.

5. Ритуално погребение на тристранния диалог

Какво ще се случва всяка есен в Националния съвет за тристранно сътрудничество?

Работодателите ще се окопаят на долната граница.

Синдикатите ще настояват за горната (или отвъд нея).

Консенсус никога няма да има, а кабинетът ще решава еднолично „по целесъобразност“. Диалогът става абсолютна фасада за пред Брюксел.

Равносметката:
Под предлог за транспониране на евродиректива за адекватни минимални заплати, България прави крачка назад. Вместо ясен автоматичен ангажимент за сближаване на доходите с европейските, получаваме сложна математическа формула, чиято единствена цел е да замрази или забави растежа на възнагражденията, докато правителството си запазва пълната свобода да си играе с числата.