През лятото на 1762 година в българския манастир „Зограф“ на Света гора монасите стават свидетели на титаничен труд. Един от техните братя, таксидиотът Паисий Хилендарски, завършва книга, която ще промени хода на българската история.

Историческият контекст

През XVIII век българските земи се намират под османска власт, а духовният живот е под тежкия натиск на Цариградската патриаршия. Гръцкото духовенство налага църковното богослужение и образование на гръцки език, което води до бърза асимилация на българската градска интелигенция и богатите търговци. На този фон обикновеният българин е изолиран, неграмотен и постепенно забравя своето минало, наричан унизително с общото име „рая“.

В тази атмосфера на духовна изолация Паисий обикаля из българските земи за църковни таксиди (събиране на дарения) и вижда на живо трагедията на народа си. Той с болка забелязва как българите започват да се срамуват от произхода си, гледат с пренебрежение на своя език и предпочитат да се наричат гърци.

Създаването на „История славянобългарска“

Възмутен от това родоотстъпничество и подтикнат от липсата на писмена памет за българските царе и светци, Паисий решава да действа. Той прекарва месеци в архивите на Зографския манастир и други светогорски обители, събирайки хроники, жития и исторически бележки.

Написана на достъпен църковнославянски език с множество елементи от говоримата българска реч, „История славянобългарска“ е кратко, но пламенно съчинение. Тя се състои от увод, в който авторът яростно критикува онези, които се срамят да се нарекат българи, разкази за българските царе и архиепископи, както и списък на славянските светци.

Най-известният цитат от предговора към книгата остава неговият категоричен призив към читателя:

„Поради що се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?… Или българите не са имали царство и държавност? Претолкова години са царували и са били славни и силни по цялата земя…“

Пътят на ръкописа и народното будителство

След като завършва труда си, Паисий не го оставя заключен в манастирската килия. Той лично тръгва из българските земи, носейки със себе си тетрадката, за да я чете и показва на хората.

След неговата смърт започва феноменалният процес на разпространение на книгата. Учители, свещеници, занаятчии и патриотично настроени българи вземат ръкописа и го преписват на ръка. До нас са стигнали близо 70 преписа на „История славянобългарска“, сред които е и този на Софроний Врачански от 1765 година.

Всеки нов препис е малък акт на съпротива и просвета. Книгата се превръща в духовно оръжие, което доказва на българите, че те имат древна държавност, собствени светци и право на независим културен живот.

С този ръкопис започва българското национално Възраждане. Моментът, в който народът се събужда от вековния си сън и започва сам да изгражда своето бъдеще.