На 1 ноември българите традиционно отбелязват Деня на народните будители, подреждайки в пантеона на паметта титани като Паисий Хилендарски и Васил Левски. Но между пламенния атонски монашески зов и конспиративната желязна мрежа на Апостола стои една фигура, която държи цялата връзка през най-мрачните десетилетия на XVIII век – Софроний Врачански (поп Стойко Владиславов).

Ако Паисий написва книгата, а Левски изгражда организацията, Софроний е човекът, който превежда всичко това през личната си теготба, превръщайки се в първия истински народен пастир на модерна България.

Живот, преминал през изпитания

Роден в Котел около 1739 година, Стойко Владиславов получава добро за времето си образование в местното килийно училище. Става свещеник в родния си град, където бързо се утвърждава не само като духовен отец, но и като книжовник.

Животът му обаче е далеч от тихата манастирска идилия. Годините на османско владичество са период на непрекъснати грабежи, кърджалийски нападения, епидемии и произвол на местните управници.

Самият Софроний многократно е подлаган на гонения, хвърлян в затвора, ограбван и принуден да бяга от родното си място. Тези изпитания обаче не го сломяват, а каляват духа му.

Преписът, който спасява паметта

Най-съдбоносният момент в ранния му живот идва през 1765 година, когато той се среща с Паисий Хилендарски, докато монахът обикаля с черновата на „История славянобългарска“.

Поп Стойко веднага осъзнава колосалната стойност на ръкописа. В своята тетрадка той прави първия препис на историята, спасявайки я за бъдещите поколения и давайки началото на традицията на преписвачите, която разнася националното самосъзнание из цялата българска земя. Без този препис много от думите на Паисий щяха да останат изолирани в Зографския манастир.

Първата печатна книга и борбата за езика

През 1794 година Стойко Владиславов е ръкоположен за Врачански епископ под името Софроний. Този период е белязан от тежки сблъсъци с гръцкото духовенство и турските власти, заради което той е принуден да напусне катедрата си и да се оттегли временно.

Най-големият му книжовен връх идва в емиграция в Букурещ, където през 1806 година съставя сборника „Кириакодромион, сиреч Неделник“. Това е първата новобългарска печатна книга. Тя представлява сборник от неделни и празнични проповеди, преведени от гръцки на достъпен, разбираем за народа български език.

С издаването на „Неделника“ Софроний постига нещо революционно: той изважда словото Божие и просвещението от тесните рамки на църковнославянския и гръцкия език и го дава на обикновения българин на неговия собствен говор. Книгата се разпространява масово из българските земи и се чете във всяко училище и църква.

Будителят като държавник в сянка

В последните години от живота си във Влахия Софроний Врачански надхвърля ролята си на църковен деец и се превръща в неофициален дипломатически представител на българския народ пред руското командване по време на Руско-турската война (1806–1812 г.). Той пише мемоари, петиции и пламенни обръщения, търсейки защита и свобода за поробените българи.

Неговата автобиография „Житие и страдания грешнаго Софрония“ е първото автобиографично произведение в новобългарската литература. Суров, честен и разтърсващ разказ за човешките страдания, страха, борбата и духовното израстване.

Софроний Врачански е будителят, който не просто пази историята на Паисий, а я отпечатва, разпространява и защитава с цената на целия си живот. Той доказва, че дори сред най-черната теготба духът може да остане несломен.