След Паисий, който запали искрата, и Софроний, който я съхрани през най-мрачните години, българското Възраждане достига до момент, в който духът на народа трябва да се изправи срещу институционалния тираничен ред. На арената излиза една от най-пламенните, борбени и безапелационни фигури, Неофит Бозвели.
Ако другите будители говорят с езика на историята и молитвата, Бозвели говори с езика на политическото събуждане, съпротивата и борбата за църковна свобода.
Пътят на учения и монаха
Роден около 1785 година в град Котел (същият град, който дава и Софроний), рожденото му име е Никола Попов. Още от младини той избира монашеския път, като служи в различни манастири, учи в Гърция и натрупва солидно за времето си богословско и светско образование. Приема монашеското име Неофит, а прозвището „Бозвели“ му е дадено по-късно заради буйния и непреклонен характер (от турското bozmak „развалям“ ).
Бозвели бързо осъзнава, че докато българската църква и образование са напълно подчинени на Цариградската патриаршия, народът няма как да постигне истинска свобода. Гръцките владици налагат езика си в църквите и училищата, опитвайки се да асимилират българите отвътре.
Просветителят и реформатор
През 30-те и 40-те години на XIX век Неофит Бозвели се утвърждава като водач на новата българска интелигенция. Заедно с друг гигант на епохата – Иларион Макариополски – той оглавява църковно-националната борба.
Бозвели не се ограничава само с проповеди. Той е сред първите, които разбират, че просветата и материалната култура вървят ръка за ръка:
Борба за български училища:
Настоява за въвеждането на взаимоучителния метод и изгонването на гръцките книги от училищата.
Издателска дейност:
Пише учебници и съчинения, които дават на младите българи достъп до знания на роден език.
Сатирата като оръжие:
Съвместно с Иларион Макариополски пише остри сатирични произведения (като „Мати Болгария“), в които изобличава както фалшивия авторитет на гръцкото духовенство, така и родоотстъпниците сред самите българи, които се срамуват от произхода си.
Затворникът от Хилендарския манастир в Света гора
Неговата безапелационна борба срещу патриаршията и османските власти го прави изключително опасен. През 1845 година, след скалъпени обвинения и силен натиск от страна на гръцките висши духовници пред османската власт, Неофит Бозвели е арестуван и изпратен на заточение на Света гора (основно в Хилендарския манастир).
Дори в изолация и тежки условия на заточение, той не спира да пише писма, памфлети и статии, изпращайки ги тайно към Цариград и българските земи. Въпреки че османските власти му предлагат свобода, ако се откаже от борбата, Бозвели отказва да преклони глава.
Умира на заточение през 1848 година в Хилендарския манастир, без да доживее прочутата победа на българската църковна независимост (създаването на Българската екзархия през 1870 г.), чийто фундамент обаче е положен именно от неговите ръце.
Неофит Бозвели е будителят, който превръща просветата в политическо оръжие. Той учи българите, че независимостта не се подарява. Тя се извоюва с институционален отпор, смелост и отказ от асимилация.