Пътят на българското будителство нямаше да бъде пълен без човека, който събира разпръснатите късове на народната памет, за да ги сглоби в общ книжовен език. След като Паисий запали искрата, Софроний я съхрани, Бозвели изкова политическата воля, а Левски изгради мрежата, на сцената се появява титанът на перото, Петко Славейков.

Ако епохата преди него се бори за оцеляване и първи букви, Славейков е човекът, който дава на българите готов литературен език, преса и национално самосъзнание, побрани в десетки хиляди страници.

От бедното момче до всестранния учен

Роден през 1827 година в Търново в бедно занаятчийско семейство, Петко Рачов Славейков израства в среда, където учението е лукс. Въпреки това той притежава ненаситна жажда за знание. Самоук, той обикаля манастирските библиотеки, чете всичко, което му падне в ръцете, и сменя множество училища и учителски места из цяла България.

Младият Славейков проявява остър бунтарски дух. През 1842 година пише сатиричното стихотворение „Пенчо сетя войвода“, с което осмива гръцкия владика в родния си град, заради което е изгонен от училище. Това слага началото на неговия дълъг живот, посветен на борбата срещу гръцкото духовно владичество и за българска просвета.

Събирачът на народната душа

Славейков е не просто писател, а най-великият събирач на българския фолклор за своето време. През целия си живот той обикаля градове и села, за да записва народни песни, приказки, пословици, поговорки и гатанки.

Неговите трудове, като сборника „Български притчи и пословици и характерни думи“, спасяват от забвение хиляди образци на народната мъдрост. Той пръв осъзнава, че живият български език на обикновения селянин, трябва да се превърне в основа на общия ни книжовен език, противопоставяйки се на изкуствените архаични форми.

Журналистът, поетът и просветителят

Славейков е душата на българския периодичен печат. През 60-те и 70-те години на XIX век той редактира и издава редица емблематични вестници и списания (като вестниците „Македония“, „Гайда“, „Шутокул“ и др.). Чрез статиите си той формира общественото мнение, води непримирима борба за църковна независимост и остро критикува както османската власт, така и родоотстъпниците.
Неговото перо е многолико. Той пише поезия (емблематичната творба „Изворът на белоногата“), публицистика, учебници за училищата, поема преводи на световна класика и създава първите образци на българската детска литература.

Държавникът след Освобождението

За разлика от много други будители, които загиват преди свободата, Петко Славейков доживява Освобождението през 1878 година. Той не спира да работи и за изграждането на новата българска държава. Депутат е в Учредителното събрание в Търново, министър на просвещението и вътрешните работи, като оставя дълбока следа в политическия живот на Княжество България.
Петко Славейков е будителят, който даде на българите техния език, вестници и песен. Той превърна народното творчество в национална литература и доказа, че словото е по-силно от всяко оръжие.